събота, 22 юли 2017 г.

Светът, в който живеем - Сюзан Бет Пфефър

   КНИГА ТРЕТА ОТ ПОРЕДИЦАТА „ПОСЛЕДНИТЕ ОЦЕЛЕЛИ“

  Честно казано от доста време ми се щеше да прочета тази книга. Когато започнеш нещо... просто си любопитен какво ще стане и при мен е така. Питам се какво ще стане с героите (в случая Миранда и Алекс, и всичко останали де), как ще се развие всичко. Особено с това апокалиптично събитие, което преобърна целия им живот и вече нищо няма да бъде същото.
  Като гледам тази корица и се сещам за зимата. Тази година надмина всичките ми очаквания. Беше толкова студено и имаше толкова много сняг... Да, приличаше на зимна приказка, но от друга страна хич не беше толкова хубаво. Това настрана, корицата изглежда страхотно особено с луната за фон, аз си падам по зимните пейзажи(до колкото разрушаването на целия свят може да се нарече красив зимен пейзаж, разбира се).
  Тук героите от първата и втората книга се срещат и пътищата им се преплитат. Спомнях си доста от Живота, какъвто го познавахме за мое огромно учудване, като в същото време не можех да си спомня за Изгубени завинаги, а наистина исках да си спомня, за да съм в крак с действието. В началото, обаче, виждаме отново семейството на Миранда и как те някак продължават да се справят с тежките условия. В края на първата книга имаше малка светлина в тунела с ежеседмични доставки на храна от общината. Но в обстановка, в която климатичните условия са ужасни и няма никаква перспектива, хората умират постоянно и градовете се обезлюдяват - перспективата не изглежда никак добра. Но успяват да оцелеят, а в тези времена това е повече от достатъчно.
  Бях останала с впечатлението, че Миранда и Алекс се срещат по-рано и ами се влюбват. Не знам защо си бях изградила такава представа от резюмето още от преди. Но книгата е и доста мъничка, така че за тези 250 страници стават доста неща реално погледнато и не мога да се оплача. Само дето тръпки ме побиват при представата да стане нещо такова и всичко да опре до оцеляването и всичките ми мечти да заминат по дяволите.
  Семейството на Миранда продължаваше по този оскъден начин на живот докато един ден баща ѝ заедно със семейството си и още няколко души не се появи на прага им. Трудно е да се зарадваш на близък човек, когато броиш оскъдиците от храна, които са ти останали. Но да види баща си след цяла една година, за Миранда е като чудо. Тя си е представяла какво ли е станало с Лиза, съпругата на баща ѝ и тяхното неродено бебе. Харесваше ми представата за бебето Рейчъл. В тази компания, разбира се, бяха Алекс и сестра му Джули. Попаднали случайно, но сега съдбата ги свързва заедно.
  Въпреки всичко, аз се надявам на някакво чудо. Може би всичко да се оправи и по магичен начин да се върне по старому. Е, никога няма да се върнат жертвите и доста трудно градовете ще се върнат отново към живот, но... все пак има надежда и силно се надявам авторката да е измислила добър край(мисля, че четвъртата книга е последна тъй като няма други).
  Преди не съм се замисляла дори да чета апокалиптични книги или научна фантастика, но самата тръпка в очакване на неизвестното... Не мога да не се изкуша и знам, че просто трябва да разбера какво ще се случи. Може би заради това не чета такива книги, защото знам, че ще искам да разбера какво ще стане колкото и гадно да е то и точно поради тази причина ги избягвам. Но веднъж започнала... няма как да устоя да прочета следващите книги както и сторих. А сега искам да разбера края и нямам търпение да издателство Ибис да издадат и четвъртата книга!

  Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност!

Няма коментари:

Публикуване на коментар